Имало едно време едно зайче. То живеело в една северна страна - в огромна, гъста гора с древни и могъщи дървета в нея, израсли там в отдавна забравени времена.

Под едно такова дърво - мощно и разклонено със стотици клони - била хралупата на зайчето. Тя била сигурна и удобна и то би си живяло щастливо в нея, ако за зла беда Старото дърво не било любима спирка за почивка на прелетните птици по време на тяхното дълго пътуване на юг и обратно всяка година. От една страна, зайчето с нетърпение очаквало всяка есен пернатите си приятели да се накачулят по клоните и да започнат да изчирикват своите интересни новини от съседните долини, гори и градове. Малкият пухкав любопитко с удивление слушал разкази за странни места, където няма гори, а само огромни каменни пещери, с блестящи, прозрачни прегради на входовете сред които пъплят метални и миризливи буболечки, а из въздуха се носят огромни ревящи и бучащи птици - и всички те са пълни с погълнати от тях цели създания, които нямали нито пера, нито козина и само някои от тях имали пухкави кожухчета направени от убити животни. Зайо слушал тези страхотии и хем присвивал дългите си ушички от ужас, хем му било толкова интересно, че продължавал да слуша както си потрепервал от страх.

Но с още по-голямо нетърпение нашият пухкав дългоушко очаквал пролетното завръщане, когато птиците разказвали за чудни, далечни страни, изпълнени с дивни цветя невероятно вкусни плодове и смешни животнки, които приличали на зайовци, но ги наричали със звучното име чинчили.

С течение на времето зайчето ставало все по-тъжно и все повече му се искало да може и то да лети, за да стигне до приказните места и да ги види с очите си...

Тъй като то си било най-обикновенно горско животинче, естествено че никога не било чувало за самолетни билети и изобщо не знаело че има подобно нещо на света. Нито пък имало представа, че когато веднъж чуло рев високо над върхарите на дърветата и бързо се шмугнало вкъщи, това всъщност бил самолет на Norwegian, който летял по един от редовните си маршрути.

Дълго мислило и се чудило зайчето какво да измисли и да направи, че да полети като птица и тази идея го мъчела денем и нощем и накрая станала толкова силна, че от мечта се превърнала в една грозна дума. Тази дума се наричала Мания. И тя хванала здраво в невидимия си капан скокливкото и той забравил предупрежденията на поколения зайци - да стои винаги близо до земята и близо до бърлогата си и чуе ли шум отвисоко мигом да се скрие. Нашият герой загърбил всичко и с огромни усилия се закатерил към най-високите клони, защото си мислел глупчото, че птиците могат да летят понеже тръгват от висок старт. И когато с много мъка, преодолени страхове и впиване с нокти и зъби се добрал до най-горния клон, някаква страхотна сила го грабнала, подела го и го издигнала в небесата.

„Аз успях! Направих го!”- помислил си той и точно в този миг бил най-щастливото зайче на света. Защото в следващия миг Орелът стиснал нокти - да не го изпусне, защото орлетата го чакали гладни в гнездото и...

...това е краят и на приказката и на зайчето. Добре че нямаше име, защото за безименните зайчета не ни е толкова мъчно.